С дъщеря ми донесохме болно котенце у дома въпреки яростта на съпруга ми — но още първата нощ то направи нещо, което разкри тайната, която той криеше от нас

Част 1

Котето, което той искаше да върнем още сутринта

„Ако това животно прекрачи прага, аз няма да го гледам.“

Николай стоеше в средата на кухнята с кръстосани ръце, мокрото му яке още капеше върху плочките, а очите му бяха по-студени от ноемврийския дъжд навън. Дъщеря ни Лора притискаше картонената кутия до гърдите си, сякаш вътре не лежеше едно болно, слабо котенце, а последното ѝ парченце надежда.

От кутията се чу тихо, дрезгаво мяукане.

Толкова слабо, че човек можеше да го сбърка със скърцане на мокрия картон.

Лора веднага наведе глава. „Тате, моля те… тя е болна. Ако я оставим там, ще умре.“

„Точно затова не трябваше да я взимате.“ Николай посочи към кутията. „Имаме достатъчно проблеми. Сметки, училище, лекарства за майка ти, ремонт на колата. Не можем да спасяваме всичко, което диша трудно.“

Думите му ме удариха по-силно, отколкото очаквах.

Не защото не знаех, че сме уморени. Знаех. Последните месеци бяха като дълъг коридор без прозорци. Николай работеше повече, говореше по-малко, прибираше се с лице, което сякаш оставяше целия дом виновен за тежестта в гърдите му. Аз се опитвах да държа всичко цяло — училището на Лора, работата ми от вкъщи, болната ми майка, вечерите, които изстиваха, докато той седеше в колата пред блока и не влизаше по десет минути.

Но в приюта Лора беше коленичила пред една бетонна клетка и бе протегнала пръсти към това мъничко същество, свито в ъгъла с лице към стената. Козината му беше сплъстена, едното око — полузатворено, ребрата се виждаха под кожата. Всички други котета се бяха бутали към решетката, молеха за внимание, за дом, за ръка.

Това не.

То беше обърнало лице към стената, сякаш вече беше разбрало, че светът не идва за такива като него.

„Мамо“, прошепна Лора тогава, а очите ѝ се напълниха. „Тя дори не се надява.“

Тази фраза ме пречупи.

И сега, в кухнята, докато Николай ни гледаше като предателки, аз сложих чантата си на стола и казах:

„Ще остане поне тази нощ.“

„Не решаваш сама.“

„И ти не решаваш вместо сърцето на детето ни.“

Той се вцепени. Лора вдигна очи към мен, уплашена и благодарна едновременно.

Николай се засмя сухо. „О, чудесно. Сега аз съм чудовището, защото не искам болно животно вкъщи.“

„Не“, казах тихо. „Ти не си чудовище. Но напоследък се държиш така, сякаш всяка нежност е заплаха.“

Лицето му се промени за миг.

Не омекна.

Затвори се.

Това правеше често напоследък. Сякаш вътре в него имаше врата, която се хлопваше, преди да успея да видя какво боли зад нея.

„Утре сутринта я връщате“, каза той.

Лора изхлипа. „Не!“

„Да.“ Той се обърна към нея. „Животът не е приказка, Лора. Понякога най-милото нещо е да не се привързваш към нещо, което няма да оцелее.“

В стаята настъпи тишина.

Дъщеря ми го гледаше така, сякаш той не беше просто забранил котето. Сякаш беше изрекъл присъда над нещо в самата нея.

„Тате“, прошепна тя, „ако всички мислеха така, никой нямаше да спасява никого.“

Николай отвори уста, но не отговори.

Аз взех кутията от ръцете на Лора и я занесох в малката баня, където беше топло. Постлах старо одеяло на пода, сложих купичка с вода и меката храна, която ни дадоха от приюта. Котето не помръдна. Само повдигна леко глава. Очите му бяха мътни, но в тях имаше нещо, което ме накара да клекна по-близо.

Страх.

Не от нас.

От това да повярва.

„Как ще я кръстим?“ попитах Лора.

Тя седеше до мен с мокри бузи. „Мира.“

„Защо Мира?“

„Защото има нужда от мир.“

Затворих очи за секунда.

От кухнята се чу трясък на шкаф. Николай прибираше чаши по онзи шумен начин, по който мъжете понякога казват, че са ядосани, без да произнасят нито дума.

Лора се сви. „Мамо, той ме мрази ли?“

„Не, съкровище.“

„Тогава защо гледа така?“

Не знаех какво да ѝ кажа.

Защото истината беше, че и аз вече не разбирах напълно мъжа, за когото се бях омъжила. Николай някога беше човекът, който спираше колата, за да премести костенурка от пътя. Човекът, който носеше храна на бездомно куче пред офиса си. Човекът, който плака, когато Лора се роди, и шепнеше: „Никога няма да позволя на света да те нарани.“

Но светът явно беше наранил него.

И той беше започнал да връща болката на всички около себе си.

Същата нощ Мира не яде. Не пи. Само лежеше в ъгъла на одеялото с нос към стената, точно както в приюта. Лора отказа да си легне, докато не я убедих, че котето трябва да почива. Николай спа в спалнята с гръб към мен, но знаех, че не спи. Дишането му беше неравно. От време на време тихо се надигаше, сякаш не му достигаше въздух.

„Добре ли си?“ попитах.

„Спи.“

„Николай…“

„Казах, спи.“

Обърнах се на другата страна, но очите ми останаха отворени.

Малко след три през нощта чух звук.

Не беше мяукане. Беше нещо между драскане и хриптене. Станах рязко и отворих вратата на спалнята.

В коридора, под слабата светлина от нощната лампа, Мира се влачеше по пода.

Слабото ѝ тяло трепереше. Едната ѝ лапичка се подгъваше. Тя едва се движеше, но продължаваше напред. Не към банята. Не към кухнята.

Към нашата спалня.

„Мира?“ прошепнах.

Котето не ме погледна.

Промъкна се през открехнатата врата, стигна до страната на леглото, където спеше Николай, и с последни сили започна да драска по чаршафа.

„Какво…“ Николай се размърда раздразнено. „Махни я.“

Мира издаде дрезгав писък.

После скочи.

Не знам откъде намери сила. Малкото ѝ тяло се качи върху одеялото, залитна, но се задържа. Пропълзя до гърдите на Николай и започна да бута лицето му с глава. После с лапа удари лявата му страна. Веднъж. Два пъти. Три пъти.

Николай се опита да я отблъсне, но ръката му падна тежко върху завивката.

Тогава видях лицето му.

Беше бяло.

Устните му имаха синкав оттенък.

Очите му бяха отворени, но разфокусирани.

„Николай!“

Той се опита да каже нещо, но от гърлото му излезе само въздух.

Мира започна да пищи.

Не като болно коте.

Като сирена.

Лора се появи на вратата с разрошена коса и ужасени очи. „Мамо?“

„Телефона! Веднага!“

Ръцете ми трепереха, докато набирах 112. Мира стоеше върху гърдите на Николай и не помръдваше. С малката си лапа натискаше точно мястото, където той беше стискал ризата си през последните седмици, когато мислеше, че не го гледам.

Линейката пристигна за девет минути.

На мен ми се сториха девет години.

Когато санитарите го изнесоха, Николай беше в полусъзнание. Лора плачеше в коридора, а Мира, изтощена, лежеше на прага на спалнята. Едното ѝ око беше почти затворено, но другото следеше носилката, докато мъжът, който я беше отхвърлил, изчезваше надолу по стълбите.

Преди да тръгна към болницата, се наведох над котето.

„Ти го спаси“, прошепнах.

Мира мигна бавно.

Сякаш нямаше нужда някой да ѝ го казва.

Част 2

Тайната диагноза, която единствено малкото коте усети навреме

В болницата миришеше на дезинфектант, кафе от автомат и страх.

Лора седеше до мен на пластмасовия стол в коридора, с ръце, стиснати около чашка вода, която не беше отпила. Бях оставила Мира при съседката ни, леля Снежа, която дойде по халат и пухени чехли в три и половина сутринта, без да зададе нито един излишен въпрос.

„Дишай, момиче“, каза ми само тя, докато взимаше котето в ръце. „Иди при мъжа си. Това малкото ще го пазя аз.“

Сега седях пред кардиологичното отделение и се опитвах да не си представям най-лошото. Лора се беше облегнала на рамото ми. Тялото ѝ трепереше тихо.

„Той ще умре ли?“ попита.

Затворих очи.

Това е най-жестокото нещо в майчинството — понякога детето ти задава въпрос, на който нямаш право да отговориш честно, защото истината може да го счупи, но нямаш право и да излъжеш, защото то усеща.

„Лекарите правят всичко възможно“, казах.

Тя стисна очи. „Аз му се ядосах.“

„И аз.“

„Ами ако последното, което е чул от мен, е че не ме разбира?“

Прегърнах я толкова силно, че чашката в ръката ѝ се смачка.

„Не мисли така.“

Но аз самата мислех същото.

Мислех за всички вечери, в които мълчахме на една маса. За думите, които пестяхме, защото бяхме уморени. За начина, по който Николай беше започнал да се отдалечава от нас толкова постепенно, че първо го взех за напрежение, после за характер, после за безразличие.

След два часа излезе лекар.

Беше жена с уморени очи и спокойна стойка. Такива хора в болниците са едновременно най-страшни и най-нужни, защото по лицето им човек се опитва да прочете присъда още преди да заговорят.

„Съпругата на Николай Стоянов?“

Станах толкова рязко, че светът се завъртя.

„Аз съм.“

„Стабилизиран е.“

Лора избухна в плач.

Аз не можах. Просто стоях и кимах, докато лекарят обясняваше. Остър сърдечен проблем. Ритъмно нарушение. Вероятно предхождащо състояние, което не е било проследено. Ако сме се забавили, ако е останал да спи, ако не сме го видели навреме…

Тя не довърши.

Не беше нужно.

„Кой забеляза първи?“ попита тя.

Погледнах към Лора.

„Котето“, каза дъщеря ми през сълзи.

Лекарката замълча.

После, вместо да се усмихне снизходително, кимна бавно. „Животните понякога усещат промени, които ние пропускаме. Важното е, че сте реагирали.“

Не ѝ казах, че котето едва можеше да ходи.

Не ѝ казах, че мъжът ми беше поискал да го върнем.

Не ѝ казах, че едно болно същество, което самото имаше нужда от спасение, беше пропълзяло през целия апартамент, за да спаси човека, който го беше отхвърлил.

Когато ни позволиха да видим Николай, той лежеше свързан с кабели и монитори. Лицето му беше сиво, устните напукани. Никога не го бях виждала толкова малък. Не физически. Той си беше висок, широкоплещест, с ръце на човек, който цял живот е поправял неща. Но цялата твърдост, с която се беше защитавал от света, беше изчезнала.

Лора застана до леглото.

„Тате?“

Очите му се отвориха бавно.

Първо видя нея. После мен.

„Котето…“ прошепна той.

Лора избърса носа си. „Мира.“

Той затвори очи. От ъгълчето на окото му се плъзна сълза.

„Мира“, повтори.

Това беше първият път, когато произнесе името ѝ.

Останахме при него само няколко минути. Преди да излезем, той хвана ръката ми. Захватът му беше слаб, но отчаян.

„В шкафа“, прошепна. „Горната кутия. Не се плаши.“

Сърцето ми отново се сви.

„Какво има там?“

Той обърна лице към възглавницата. „Истината.“

На следващия ден, когато Лора заспа за малко на дивана, аз отворих шкафа в спалнята. В най-горната кутия, между стари гаранционни карти и снимки, намерих кафяв плик.

Вътре имаше медицински изследвания.

Не от тази нощ.

От преди пет месеца.

Кардиологични прегледи. Препоръка за допълнителни изследвания. Предупреждение за риск. Бележка за незабавно проследяване.

И лист, написан с ръката на Николай.

Ако стане нещо, Мария не трябва да продава апартамента. Застраховката ще покрие кредита. Лора трябва да продължи уроците по рисуване. Да не им казвам, докато не съм сигурен. Не мога да ги гледам как ме гледат като умиращ.

Седнах на пода до шкафа.

Не мога да опиша какво почувствах първо.

Гняв.

Страх.

Облекчение.

Предателство.

Любов.

Всичко се смеси в една толкова тежка болка, че за миг не можех да дишам.

Той знаеше.

Знаеше, че нещо не е наред. Знаеше, че може да се случи. И вместо да дойде при мен, вместо да каже „страх ме е“, беше решил сам да стане стена. Сам да мълчи. Сам да ни отблъсква, докато уж ни пази.

Същия следобед се върнах в болницата с плика в чантата.

Николай беше буден. Когато видя изражението ми, разбра.

„Мария…“

„Не“, казах тихо. „Този път няма да започнеш с оправдание.“

Лора беше останала при леля Снежа с Мира. Бяхме сами. Мониторът до леглото му издаваше равномерни звуци. Всеки писък на машината ми напомняше колко близо бяхме до онази бездна, която той беше крил от мен.

„Пет месеца“, казах. „Пет месеца си знаел.“

Той преглътна. „Не исках да ви плаша.“

„Затова ни нараняваше?“

Очите му се напълниха.

„Мислех, че ако свикнете с мен да съм… по-далечен, ще ви бъде по-лесно, ако…“

„Ако умреш?“ Думата излезе грубо. Не можах да я омекотя. „Това ли беше планът ти? Да се държиш студено, за да ни липсваш по-малко?“

Той затвори очи.

„Звучи ужасно, когато го кажеш така.“

„Защото е ужасно.“

Тишината между нас този път не беше като онези домашни мълчания, които бавно ни разяждаха. Тази беше чиста. Болезнена, но честна.

„Защо беше толкова жесток с Лора за котето?“ попитах.

Николай обърна глава към прозореца. Навън небето беше сиво, измито от дъжд.

„Когато бях на девет, намерих коте зад блока“, каза той. „Беше болно. Носех му хляб, мляко, каквото можех. Баща ми разбра. Каза, че мъжете не се занимават със слаби същества. Един ден котето изчезна. После го намерих до контейнерите, увито в стар парцал.“

Сърцето ми се сви.

Той не плачеше силно. Сълзите просто се стичаха по лицето му, без да ги спира.

„Тогава си обещах, че никога няма да обичам нещо, което не мога да защитя. После се роди Лора и разбрах, че това е невъзможно. После дойдоха резултатите от лекаря… и пак станах онова момче. Страхливото. Само че този път бащата с жестоките думи бях аз.“

Не знаех какво да кажа.

Има болки, които не оправдават нищо, но обясняват защо раните на един човек кървят върху други.

„Мира те спаси“, казах.

Той се засмя през сълзи. „След като аз я нарекох проблем.“

„Да.“

„Лора ще ми прости ли?“

Погледнах го дълго.

„Децата често прощават по-бързо, отколкото заслужаваме. Но този път няма да разчиташ на това. Ще се извиниш. Ще ѝ кажеш истината, доколкото може да я понесе. И повече няма да се правиш на самотен герой.“

Той кимна.

„А Мира?“ прошепна.

„Мира е вкъщи.“

„Остава ли?“

За първи път от седмици усетих нещо като усмивка да се опитва да пробие през болката.

„Ти как мислиш?“

Той затвори очи, а по лицето му мина израз, който не бях виждала отдавна — смирение.

„Мисля, че вече е по-нейно, отколкото мое.“

В следващите дни и двамата пациенти в нашето семейство започнаха да се възстановяват.

Николай в болницата.

Мира у дома.

Ветеринарят, при когото я заведохме, беше млад мъж с добри очи и ръце, които знаеха как да докосват уплашени същества. Прегледа я внимателно, почисти окото ѝ, назначи лекарства и каза, че е недохранена, с инфекция и силно изтощение, но има шанс.

„Стига някой да не се откаже от нея“, добави той.

Лора, която държеше Мира в скута си, отговори веднага:

„Ние не се отказваме.“

Ветеринарят се усмихна.

Аз се разплаках.

Не очаквах. Просто се случи. Всичко, което държах през последните дни, се изля в кабинета между миризмата на лекарства и мокра козина.

Лора ме прегърна с една ръка, а с другата държеше котето.

„Мамо, ще се оправим, нали?“

Погледнах Мира. Малкото ѝ тяло трепереше, но този път не беше обърната към стената. Гледаше ни. С едното си болно око, с другото замъглено, но гледаше.

„Да“, казах. „Но няма да е като преди.“

Лора се уплаши. „Това лошо ли е?“

Помислих за тайните, за мълчанието, за страха, който хората понякога бъркат с любов.

„Не винаги“, отвърнах. „Понякога точно това е спасението.“

Когато Николай се прибра вкъщи след десет дни, вървеше бавно. Беше отслабнал. Лицето му беше уморено, а в ръката си стискаше торба с лекарства и инструкции. Лора стоеше в коридора с Мира в ръце.

Никой не каза нищо първите няколко секунди.

После Николай коленичи.

Беше трудно за него. Видях болката в лицето му, но той не спря.

„Лора“, каза, „съжалявам.“

Дъщеря ми притисна Мира към себе си.

„За котето?“

„За котето. И за теб. За това, че те накарах да се чувстваш глупава, защото искаш да спасиш някого. Това не е глупаво. Това е най-хубавото в теб.“

Устните на Лора затрепериха.

„Ти каза, че тя няма да оцелее.“

Николай погледна към Мира. „Сгреших.“

Котето, сякаш разбираше, протегна лапичка към него.

Той я докосна внимателно с пръст.

„Здравей, Мира“, прошепна. „Благодаря ти, че не ме послуша.“

Лора се засмя през сълзи.

Тази вечер Мира спа върху одеяло в краката на Николай. Той лежеше на дивана, защото лекарят му беше казал да избягва стълби и напрежение. От време на време котето вдигаше глава и го гледаше. Ако дишането му се променеше, тя помръдваше уши. Ако той се размърдаше неспокойно, тя тихо мяукаше.

„Тя ме следи“, каза той.

„Да“, отвърнах. „Някой трябва.“

Той не се защити. Не се засмя. Само протегна ръка и хвана моята.

„Съжалявам, че те оставих сама с моя страх.“

Това беше извинението, което чаках.

Не онова повърхностното, което хората казват, за да мине моментът. А истинското. Това, което назовава раната.

„И аз съжалявам, че не разбрах по-рано колко те е страх“, казах.

„Не беше твоя работа да гадаеш.“

Той беше прав.

И все пак, в брака човек често се учи да чете тишини, защото другият не е имал смелост да говори. Не исках повече такъв брак.

„Оттук нататък без скрити пликове“, казах.

„Без скрити пликове.“

„Без геройства.“

„Без геройства.“

Мира изкиха тихо.

Лора, която седеше на килима и рисуваше, вдигна глава. „Мира каза, че ще проверява.“

Николай се усмихна.

И за първи път от много време усмивката му стигна до очите.

Месец по-късно се върнахме в приюта.

Не за да върнем Мира.

Лора настоя да занесем храна, одеяла и лекарства. Николай беше този, който купи най-много. Стоеше пред рафтовете в магазина за животни с такова съсредоточено лице, сякаш избираше оборудване за космическа мисия.

„Мислиш ли, че тези пастети са достатъчно добри?“ попита ме.

Погледнах го.

„Ти питаш мен за котешки пастети?“

Той се престори на сериозен. „След последните събития уважавам експертизата на котките.“

В приюта жената, която ни беше дала Мира, не изглеждаше радостна да ни види. Казваше се Ралица. Беше уморена, с тъмни кръгове под очите и ръце, напукани от студ.

„Как е малката?“ попита.

Лора веднага извади телефона си и ѝ показа снимка. Мира лежеше върху гърдите на Николай, с едно полуотворено око и израз на строга медицинска сестра.

Ралица се засмя, но очите ѝ се напълниха.

„Не вярвах, че ще издържи.“

Николай я погледна внимателно. „Защо беше сама в онази клетка, обърната към стената?“

Жената се поколеба.

„Защото някои животни се отказват, когато много хора минат покрай тях и никой не спре.“

Тази фраза остана между нас.

После Лора извади от раницата си малка табелка, която беше направила сама. На нея пишеше:

Не подминавай най-тихите. Те понякога викат най-силно.

Ралица я взе с две ръце и заплака.

Николай стоеше до нас мълчалив. После извади плик.

„Това е за медицински фонд“, каза. „Не е много, но ще превеждам всеки месец.“

Аз го погледнах изненадано.

Той сви рамене. „Мира започна лечение на мен. Справедливо е да върна нещо на нейните хора.“

Ралица отвори плика, видя сумата и покри устата си.

„Господине, това не е малко.“

Николай погледна към клетките. Кучета лаеха. Котки се свиваха по одеяла. Някои очи блестяха от надежда. Други вече не очакваха нищо.

„Тогава започнете с тези, които никой не избира“, каза той.

Това беше моментът, в който разбрах, че не само мнението му за котето се беше променило.

Нещо в него беше завъртяно обратно към светлината.

Възстановяването не беше лесно. Нито за него, нито за Мира, нито за нас. Имаше дни, в които Николай се ядосваше на слабостта си. Дни, в които Мира отказваше лекарството и се криеше под шкафа. Дни, в които Лора се будеше нощем, за да провери дали баща ѝ диша.

Но вече не криехме страха под грубост.

Говорехме.

Понякога грозно. Понякога с плач. Понякога с паузи, в които човек трябва да се пребори със стария навик да избяга.

Но говорехме.

Една пролетна сутрин, почти година след онази нощ, се събудих от смях.

Лора беше в хола, а Николай седеше на дивана с Мира върху рамото си като малък, раиран пазач. Котето вече не беше онова почти прозрачно същество от приюта. Козината ѝ беше мека, макар и все още малко неравна около корема. Окото ѝ остана леко замъглено, но погледът ѝ беше буден, уверен и непоносимо важен.

„Тя пак ми открадна чорапа“, каза Николай.

Лора се смееше. „Защото чорапите ти са престъпление срещу добрия вкус.“

Мира влачеше сива чорапа към легълцето си, като победител след битка.

Аз застанах на прага и ги гледах.

Слънцето падаше върху килима. На масата имаше недопита чаша чай, училищни тетрадки, лекарствата на Николай и малка торбичка с котешки лакомства. Нищо не беше идеално подредено. Нищо не приличаше на снимките от списанията.

Но беше живо.

Николай ме забеляза.

„Какво?“ попита.

„Нищо.“

„Имаш онзи поглед.“

„Кой?“

„Когато мислиш нещо тъжно и хубаво едновременно.“

Усмихнах се.

„Мисля си, че понякога в дома влиза някой, когото смяташ за тежест, а се оказва, че е дошъл да ти върне семейството.“

Той погледна към Мира.

Котката най-сетне беше домъкнала чорапа до одеялото си и сега го мачкаше с лапи, доволна от себе си.

Николай стана, дойде при мен и ме прегърна внимателно. Все още внимаваше със силата си. Аз също. Но прегръдката ни вече не беше като опит да задържим нещо, което се разпада.

Беше избор.

„Тя не е тежест“, каза той тихо.

„Знам.“

„Тя е най-малкият лекар в тази къща.“

Лора възмутено се обади от дивана: „И най-строгият.“

Мира мяукна, сякаш потвърждаваше.

По-късно същия ден Николай направи нещо, което ме разплака повече от всяка негова изповед. Взе стара рамка, сложи вътре първата снимка на Мира от приюта — свита в ъгъла, с лице към стената — и до нея нова снимка, на която спеше върху гърдите му, напълно спокойна.

Под снимките написа с черен маркер:

Преди да я спасим, тя спаси нас.

Закачи рамката в коридора, точно до семейните ни снимки.

Лора го прегърна през кръста.

„Тате?“

„Да?“

„Вече можем ли да взимаме още котета?“

Николай застина.

Аз прихнах.

Той погледна първо нея, после мен, после Мира, която седеше на шкафа и ни наблюдаваше като съдия.

„Нека не злоупотребяваме с чудесата“, каза той сериозно.

Лора въздъхна драматично.

„Но можем да помагаме в приюта“, добави той. „Всяка събота.“

Дъщеря ми изпищя от радост толкова силно, че Мира скочи от шкафа и избяга под дивана.

Николай се засмя.

Този звук изпълни къщата.

И аз си помислих, че може би така звучи домът, когато най-после спре да се страхува от собствената си нежност.

Вечерта, когато всички заспаха, влязох в хола. Николай лежеше на дивана, а Мира беше свита върху гърдите му, точно както онази първа нощ. Само че сега нямаше паника. Нямаше сирени. Нямаше сини устни и треперещи ръце.

Имаше тишина.

Но този път тишината беше добра.

Николай отвори очи.

„Добре ли си?“ прошепна.

Погледнах малкото коте, което някога беше обърнало лице към стената, защото светът го беше подминал твърде много пъти. Погледнах мъжа, който беше обърнал гръб на нас, защото се беше уплашил да бъде слаб. И разбрах, че понякога спасението не идва като голямо чудо, не блести, не говори силно.

Понякога идва в картонена кутия.

Болно, слабо, почти отказало се.

И започва да драска по чаршафа в три през нощта, докато някой най-после се събуди.

„Да“, казах. „Добре съм.“

Мира отвори едното си замъглено око, погледна ме строго и после отново заспа.

Сякаш казваше: Разбира се, че сте. Нали затова дойдох.